Това е книга за любовта – за споделената, несподелената, трудната, късната; за любовта към децата, родителите, приятелите, домашните любимци, чашката и родината, както се казва тюрлю гювеч, но от любов!

Тук всеки може да открие нещо свое, нещо, което е изпитал и преживял:

Щастлива съм, душата ми лети,

където и да си, че теб те има.

Не може нищо днес да ме смути,

ни есен, ни предчувствие за зима.

Темата за любовта е бръшнян чувал, винаги има още какво да се каже:

Ти тръгваш, споделеното ни време

задълго ще ме топли като жар.

Изстива кафеничето и дреме –

в дълбока конспирация другар.

Знам, вечер се прибираш във гнездото,

но свила съм гнездо в ума ти аз.

Как боря се със себе си, защото...

но съвестта ми вече губи глас.

Какво съм аз за тебе – лудория,

спонтанен порив, бунт за свобода,

отбрано вино с плодова магия? -

„Това...и още въздух и вода!"

Да, любовта ни е нужна като въздуха и водата, за да се чувстваме истински живи и пълноценни.

Всички ние сме преживели по една голяма любов, истинска магия, но:

Голямата любов е като клада –

оставя тишина и пепелище.

Минаваш и през рая, и през ада,

но тя не става никога огнище.

Обикновено такава любов завършва с раздяла:

Дали се включи сила центробежна?

Такава близост случва се веднъж,

но идва като участ неизбежна

раздялата със сто кубика дъжд.

Боли от раздялата, но има поне едно любящо и беззащитно същество, грижата за което ни държи, за да не „потънем” съвсем:

Събуждам се, гушнала котка.

За друг не остана сърце.

Умилква се, вярна и кротка,

с пух-мъх гъделичка лице.

И тъкмо сме свикнали със самотата, тъкмо сме намерили някакъв покой, връхлетява ни късната любов. Сякаш целият ни минал опит е бил прелюдия към нея:

Тази обич е късна.

Тя е зимен коняк.

Тя не е земетръсна

и не тропа със крак.

Не задава въпроси,

не променя съдби;

не придиря, не проси,

даже дом не реди.

Тя ни носи покоя,

без фанфари и шум,

като стара секвоя,

като точен куршум.

Тя не иска, а дава,

като есенен дъжд.

Тя е кротка жарава 

и се случва веднъж.

Може да се случи и друго – нашата голяма младежка любов, нашият идеал да поиска да се срещнем след години. Не знам вие как бихте отговорили, но аз отговорих така:

Не искам среща! Ти ще разбереш,

че няма как да бъде, както беше -

един до друг по пясъка горещ,

след нас море следите ни гасеше.

Не искам този спомен да руша.

Морето ще въстане с десет бала.

И после със какво ще се теша,

най-светлия си спомен разпиляла?!

Някои от нас нямат шанса за такъв избор, защото губят завинаги любимия човек и трябва да живеят с болката си:

Търся те във всеки силует.

Търся те по нашите места.

Всичко си е същото наглед,

но без теб е студ и пустота.

Надявам се да откриете нещо свое в проекта ми за стихосбирка и да го подкрепите. Благодаря ви от сърце!