Безгранична обич

Радостин Недялков

Откъси от книгата

В един топъл пролетен ден в средата на месец април, Асен Костов – българин от ромски произход, спря старият си очукан пикап на прашния селски път до „Мочурливото гето”.

 Тук вече бяха изникнали десетина схлупени бараки, построени от няколкото ромски семейства, които бяха дошли по-рано и се бяха заселили в този район.

 В началото на месец май, когато пролетта беше в своя разгар, Пена Костова със силни болезнени контракции роди осмото си дете.

  Тъй като бебчето се роди в навечерието на Гергьовден, родителите го кръстиха Георги.

 Пена, беше щастлива. За разлика от другите си деца, към новороденото изпитваше някаква странна привързаност.

 Когато остана сама в стаята, започна внимателно да оглежда детето си. Искаше да е сигурна, че всичко си му е наред. Не откри нищо особено, освен голяма кафява бенка на лявото му рамо. Същата като тази която и тя самата имаше по рождение.

 Радостта беше неописуема, но не така се чувстваше в този ден бащата. Единствен той сякаш не беше щастлив. Обикаляше из двора намусен и нещо си мърмореше. Той имаше друга мечта, която за съжаление не се сбъдна. Искаше му се новороденото да е момиче, като първите им две рожби. Още преди жена му да роди, Асен непрекъснато повтаряше, че домът им няма нужда от повече момчета. По негово лично мнение момичетата по-лесно се отглеждаха. Освен това, бяха от полза за майките си в домакинската работа. Най-важната причина обаче според него беше тази, че един ден когато пораснеха, можеха да бъдат продадени на пазара като булки и то срещу много пари.

 Сега, бесен на съдбата обиколяше из двора и псуваше. Пиеше му се ракия, но нямаше пари. Беше ги дал на жена си, а в този момент не искаше да я вижда, сякаш тя му бе виновна за това, че им се е родил син.

 

                                                    *

 

 Наскоро след като построи къщата, Асен успя с помощта на един познат да си намери работа като строител.

 В бригадата, освен него имаше още двама работника от малцинствата. Един ден, след като приключиха работата си за деня, Асен ги извика настрани и ги помоли да останат. Нуждаеше се от съвет.

    -    Стояне  – обърна се той най-напред към по-възрастния. – Откакто Георги се е родил, една мисъл непрекъснато ме човърка. Чувал съм, че имало хора от „нашите”, които се занимавали с продажба на деца. Искам да продам новородения си син. Той вече стана на три месеца и е добре оформен. Рус е и е със светли очи. Не боледува и добре се храни. Сигурно ще се намери някое семейство, което да го вземе. Знаеш ли нещо по този въпрос? Как стават тези неща?

    -    Асене, в нашето село има такъв човек – намеси се другият. – Познавам го лично. Казва се Димо, но всички го знаят с прякора „Пиявицата” и съм сигурен, че може да помогне. Занимава се, с какво ли не. Два пъти е лежал в затвора, но щом излезе от там, продължава с далаверите. Има връзки в София и както съм чувал, за него няма пречки и закони.

                                                       *

 

 Разположен в най-южната част на Норвегия, град Мандал винаги е бил притегателен център за туристите от цял свят. Приказните плажове ограждащи от всички страни крайбрежието още от пръв поглед опияняваха и най-претенциозните почитатели на романтиката, чистият въздух и тишината. Вечнозелените масиви, фиордите и пълноводната река Марна, от векове е създавала неповторим чар, запленяваща всеки човек докоснал се до това райско природно кътче на Скандинавския полуостров.

 Днес, в гробищния парк на града се бяха събрали членовете на семейство Нансен и още неколцина техни приятели. На този ден се навършваше една година от смъртта на Мери Нансен. Тя беше не само изключителна съпруга и майка, но и видна общественичка.   

 Съпругът и́ – Ларс Нансен, въпреки че скоро щеше да навърши шейсет и пет години, беше доста запазен за възрастта си.

 Най-голяма беше дъщеря им, Елза. Питър, беше по-големият син, а малкият им син – Свен, в момента беше последна година в техническия университет в града и скоро му предстоеше дипломиране.  

 

                                                         *

 

 Един ден по време на почивката, точно когато всички от бригадата бяха седнали под едно дърво да обядват, пристигна Пиявицата. Както винаги и този път беше с автомобила си. Излезе демонстративно от колата и с пръст извика Асен при себе си. На мига ромът остави нагризаната си филия и се яви пред своя „благодетел”.

-  Асене, аз съм готов, а ти? Ще правим ли сделката или вече се отказа?

-   Как да съм се отказал? – смутолеви строителят и безпричинно започна да трие грубите си ръце в панталона.

-  Добре. Каза ли на жена си?

-   Не, не съм. Мисля, че е по-добре да не знае.

-    Абе, ти нормален ли си? Как ще изведеш детето без тя да разбере?

-    Ами... още не съм решил, но ще намеря начин.

-    Слушай, ти на мен тези не ми ги разправяй! Знаеш ли на колко такива като теб съм попадал? Жена ти разбере ли, ще опищи махалата и всички съседи ще довтасат... Добре. Щом не си и́ казал, ще измисля друг начин... Изчакай ме тук!

Димо отиде до колата. Взе нещо от там и веднага се върна.

-   Ето, вземи това шишенце. В него има упойващ разтвор. Довечера докато вечеряте, сипи в чинията на жена ти няколко капки, но гледай никой да не те види. След половин час разтворът ще започне да действа и жена ти ще заспи непробудно. Аз ще бъда отвън до къщата ти в десет часа и ще те чакам да ми донесеш детето. Разбрахме ли се?

-  Да, разбрахме се, ама... парите кога ще получа?

-  Като взема детето, ще ти дам парите. Ясно ли ти е всичко?

-  Да. Ясно ми е.

-  Хубаво. Хайде сега отивай да работиш... И гледай да не изпортиш нещо, защото втори такъв случай няма да има!

-   Да... да. Добре...

 

 

                                                  *

 

 Същата вечер спазвайки уговорката, Асен стана и тихо влезе в другата стая. Почака известно време за да се убеди, че жена му спи дълбоко, взе невръстното дете, уви го в едно одеяло и тихо излезе.

 Пиявицата беше смушил колата си зад няколко големи храста израсли встрани от пътя, а самият той чакаше и се озърташе. Като видя, че дворната врата се отваря, той се приближи и каза:

-   Асене, в този плик са обещаните хиляда и петстотин лева. Прибери го, а на мен дай детето. От този момент нататък нито те знам, нито те познавам. Забрави́ за случилото се и никога не ме търси! Разбра ли ме?

-  Да. Разбрах.

 Пиявицата подаде плика с парите, взе повитото дете и внимателно го положи на задната седалка. Без да включва светлините на колата, запали двигателя и потегли.

 Асен, стоеше на пътя и стискаше плика. Не му се прибираше вкъщи. Тръгна бавно по прашния път гледайки безоблачното небе и луната, която сякаш заговорничешки му намигаше.

-   Свърши се...  – прошепна си той. – Сега по-лесно ще посрещнем нуждите. Децата ще могат да отидат на училище. Пена ще се захване с градината и ще ходи на селския пазар да продава стоката. Е, Гошко няма да го има, но какво пък? Ще ни е мъчно два – три дни и ще ни мине. Както го е нямало до сега, така пак няма да го има...

                  


Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)