Контакти Пишете ни
Начало Условия Най-често задавани въпроси Най-успешни активни проекти Най-нови книги Реклама Успешно приключили проекти
Реклама  
 
Други   .
Оn-line помощ
  book@dreambook.bg
.
.

Получени плащания

 
 

Неполучени плащания

 
 

Безгранична обич

 
 
Резюме  

 Светът винаги е бил материален. Независимо дали е ставало въпрос за разменни продукти или просто за натрупване на огромни количества ненужни вещи, не винаги се съобразяваме с целесъобразността на това което притежаваме. В един момент се сещаме, че сме затрупани от ненужни вехтории които дори ни задушават и започваме да ги разчистваме. Всяка ненужна вещ можем да изхвърлим и заменим с друга по-съвременна, но духовното изживяване което ни дава книгата, не можем да заменим. Всеки отпечатан ред е отражение на мислите на неговия автор и за това всяка книга е уникална.

 В романът „Безгранична обич” е описана една съдба, която може да сполети всеки човек изпаднал в материална безизходица. По-важното обаче е да разберем, че силата на майчината любов няма материално измерение.

 Точно поради тази причина, тази книга може да бъде безценен подарък за всяка любима жена и майка, на които да покажем  че не са ни безразлични и оценяваме тяхната безгранична обич с която ни обгръщат и закрилят до последния си дъх. 

 
PDF  
Оттук можете да изтеглите откъс от книгата в PDF формат
 
Откъс от книгата  

В един топъл пролетен ден в средата на месец април, Асен Костов – българин от ромски произход, спря старият си очукан пикап на прашния селски път до „Мочурливото гето”.

 Тук вече бяха изникнали десетина схлупени бараки, построени от няколкото ромски семейства, които бяха дошли по-рано и се бяха заселили в този район.

 В началото на месец май, когато пролетта беше в своя разгар, Пена Костова със силни болезнени контракции роди осмото си дете.

  Тъй като бебчето се роди в навечерието на Гергьовден, родителите го кръстиха Георги.

 Пена, беше щастлива. За разлика от другите си деца, към новороденото изпитваше някаква странна привързаност.

 Когато остана сама в стаята, започна внимателно да оглежда детето си. Искаше да е сигурна, че всичко си му е наред. Не откри нищо особено, освен голяма кафява бенка на лявото му рамо. Същата като тази която и тя самата имаше по рождение.

 Радостта беше неописуема, но не така се чувстваше в този ден бащата. Единствен той сякаш не беше щастлив. Обикаляше из двора намусен и нещо си мърмореше. Той имаше друга мечта, която за съжаление не се сбъдна. Искаше му се новороденото да е момиче, като първите им две рожби. Още преди жена му да роди, Асен непрекъснато повтаряше, че домът им няма нужда от повече момчета. По негово лично мнение момичетата по-лесно се отглеждаха. Освен това, бяха от полза за майките си в домакинската работа. Най-важната причина обаче според него беше тази, че един ден когато пораснеха, можеха да бъдат продадени на пазара като булки и то срещу много пари.

 Сега, бесен на съдбата обиколяше из двора и псуваше. Пиеше му се ракия, но нямаше пари. Беше ги дал на жена си, а в този момент не искаше да я вижда, сякаш тя му бе виновна за това, че им се е родил син.

 

                                                    *

 

 Наскоро след като построи къщата, Асен успя с помощта на един познат да си намери работа като строител.

 В бригадата, освен него имаше още двама работника от малцинствата. Един ден, след като приключиха работата си за деня, Асен ги извика настрани и ги помоли да останат. Нуждаеше се от съвет.

    -    Стояне  – обърна се той най-напред към по-възрастния. – Откакто Георги се е родил, една мисъл непрекъснато ме човърка. Чувал съм, че имало хора от „нашите”, които се занимавали с продажба на деца. Искам да продам новородения си син. Той вече стана на три месеца и е добре оформен. Рус е и е със светли очи. Не боледува и добре се храни. Сигурно ще се намери някое семейство, което да го вземе. Знаеш ли нещо по този въпрос? Как стават тези неща?

    -    Асене, в нашето село има такъв човек – намеси се другият. – Познавам го лично. Казва се Димо, но всички го знаят с прякора „Пиявицата” и съм сигурен, че може да помогне. Занимава се, с какво ли не. Два пъти е лежал в затвора, но щом излезе от там, продължава с далаверите. Има връзки в София и както съм чувал, за него няма пречки и закони.

                                                       *

 

 Разположен в най-южната част на Норвегия, град Мандал винаги е бил притегателен център за туристите от цял свят. Приказните плажове ограждащи от всички страни крайбрежието още от пръв поглед опияняваха и най-претенциозните почитатели на романтиката, чистият въздух и тишината. Вечнозелените масиви, фиордите и пълноводната река Марна, от векове е създавала неповторим чар, запленяваща всеки човек докоснал се до това райско природно кътче на Скандинавския полуостров.

 Днес, в гробищния парк на града се бяха събрали членовете на семейство Нансен и още неколцина техни приятели. На този ден се навършваше една година от смъртта на Мери Нансен. Тя беше не само изключителна съпруга и майка, но и видна общественичка.   

 Съпругът и́ – Ларс Нансен, въпреки че скоро щеше да навърши шейсет и пет години, беше доста запазен за възрастта си.

 Най-голяма беше дъщеря им, Елза. Питър, беше по-големият син, а малкият им син – Свен, в момента беше последна година в техническия университет в града и скоро му предстоеше дипломиране.  

 

                                                         *

 

 Един ден по време на почивката, точно когато всички от бригадата бяха седнали под едно дърво да обядват, пристигна Пиявицата. Както винаги и този път беше с автомобила си. Излезе демонстративно от колата и с пръст извика Асен при себе си. На мига ромът остави нагризаната си филия и се яви пред своя „благодетел”.

-  Асене, аз съм готов, а ти? Ще правим ли сделката или вече се отказа?

-   Как да съм се отказал? – смутолеви строителят и безпричинно започна да трие грубите си ръце в панталона.

-  Добре. Каза ли на жена си?

-   Не, не съм. Мисля, че е по-добре да не знае.

-    Абе, ти нормален ли си? Как ще изведеш детето без тя да разбере?

-    Ами... още не съм решил, но ще намеря начин.

-    Слушай, ти на мен тези не ми ги разправяй! Знаеш ли на колко такива като теб съм попадал? Жена ти разбере ли, ще опищи махалата и всички съседи ще довтасат... Добре. Щом не си и́ казал, ще измисля друг начин... Изчакай ме тук!

Димо отиде до колата. Взе нещо от там и веднага се върна.

-   Ето, вземи това шишенце. В него има упойващ разтвор. Довечера докато вечеряте, сипи в чинията на жена ти няколко капки, но гледай никой да не те види. След половин час разтворът ще започне да действа и жена ти ще заспи непробудно. Аз ще бъда отвън до къщата ти в десет часа и ще те чакам да ми донесеш детето. Разбрахме ли се?

-  Да, разбрахме се, ама... парите кога ще получа?

-  Като взема детето, ще ти дам парите. Ясно ли ти е всичко?

-  Да. Ясно ми е.

-  Хубаво. Хайде сега отивай да работиш... И гледай да не изпортиш нещо, защото втори такъв случай няма да има!

-   Да... да. Добре...

 

 

                                                  *

 

 Същата вечер спазвайки уговорката, Асен стана и тихо влезе в другата стая. Почака известно време за да се убеди, че жена му спи дълбоко, взе невръстното дете, уви го в едно одеяло и тихо излезе.

 Пиявицата беше смушил колата си зад няколко големи храста израсли встрани от пътя, а самият той чакаше и се озърташе. Като видя, че дворната врата се отваря, той се приближи и каза:

-   Асене, в този плик са обещаните хиляда и петстотин лева. Прибери го, а на мен дай детето. От този момент нататък нито те знам, нито те познавам. Забрави́ за случилото се и никога не ме търси! Разбра ли ме?

-  Да. Разбрах.

 Пиявицата подаде плика с парите, взе повитото дете и внимателно го положи на задната седалка. Без да включва светлините на колата, запали двигателя и потегли.

 Асен, стоеше на пътя и стискаше плика. Не му се прибираше вкъщи. Тръгна бавно по прашния път гледайки безоблачното небе и луната, която сякаш заговорничешки му намигаше.

-   Свърши се...  – прошепна си той. – Сега по-лесно ще посрещнем нуждите. Децата ще могат да отидат на училище. Пена ще се захване с градината и ще ходи на селския пазар да продава стоката. Е, Гошко няма да го има, но какво пък? Ще ни е мъчно два – три дни и ще ни мине. Както го е нямало до сега, така пак няма да го има...

                  

 

© Радостин Недялков Всички права запазени.
Публикувано:
2015-11-01

2015-12-31
КРАЙНА ДАТА
(3) от (100)
продадени книги
(0)
дарения
(36) от (1200)
набрани средства
12
цена
 
Проектът е приключен
 
Автор  
Радостин Недялков
Биография  

 Казвам се Радостин Недялков. Роден съм в средата на петдесетте години на миналия век в град Пловдив.

Трудно ми е да говоря за себе си. По принцип обичам да слушам оценките на другите за мен, въпреки че много рядко се съобразявам с тях.

 От малък имах разностранни интереси. Посещавах различни курсове и спортни школи за да натрупвам все повече знания и умения. За жалост в един момент разбрах, че човешкият живот е прекалено кратък за да достигна до някакво съвършенство и се отдадох на техническите науки, които   най-много ме привличаха и се превърнаха в моя професия.

 По необясними за мен причини, винаги съм се опитвал да свързвам практичното с духовното. Обичам свободата на духа. Тя някакси ме извисява над собствените ми мечти и ми дава смисъл в живота. Обичам предизвикателствата. Дори в името на тръпката, като млад понякога съм постъпвал доста неразумно. Затова разбирам сегашната младеж, която е готова на всяка цена да изпита възбудата от адреналина. Това е прието да се нарича „авантюра” и всяко поколение е имало своите авантюристи. В крайна сметка така се е развивал прогресът.

 Както всички хора, и аз през различните етапи от живота си съм се увличал от различни литературни жанрове – от класическите сантиментални истории до философските учения на различни световни класици.

 Никога не съм имал амбицията да се посветя на писателска дейност, но след като се пенсионирах преди няколко години, почувствах някаква вътрешна потребност да изразя в писмена форма признателността си към един любим човек, който отдавна не е сред нас. Исках чрез словото си да изразя грижите и любовта която съм получавал от него.

 Така написах първият си роман „Загадъчна смърт”, който издадох през 2013 година. С този спонтанно появил се в съзнанието ми вътрешен порив смятах да започне и приключи творческото ми амплоа, но съм се излъгал. Издателство „Фондация Буквите” което публикува произведението ми, предлагаше разнообразни конкурси и други форми за изява на „млади” и неопитни творци като мен, които да се изявят чрез лирика или проза. Така амбицията ми да продължа да пиша не стихна а напротив, започнах да учавствам в тези инициативи чрез къси и по-дълги разкази. Част от произведенията ми намериха място сред произведенията на изтъкнати но малко познати български автори в поредицата  от алманаси и обявените от издателството конкурси. Следващата година беше най-продуктивна за мен. Написах няколко разказа за предстоящите конкурси, детската книжка „Зомби на кораба” и втората част на първият си роман със заглавие: „Храмът на салонгите”. Същата година един от разказите ми бе отличе́н с поощрителна награда, което ме стимулира да продължа да пиша.

 През настоящата година изцяло се отдадох на последния си роман „Безгранична обич”, който в момента презентирам.

 Не зная в бъдеще дали ще продължа да пиша? Едно нещо обаче зная със сигурност и това е, че дори да няма кой да прочете произведението на даден автор, то е отражение на неговият ум и душевност, и завинаги остава там някъде – във Вечността!