Сегашно незавършено

Невена Гроздева

Откъси от книгата

Романът „Сегашно незавършено” се появи съвсем случайно. Както повечето прекрасни неща на този свят и той се случи бързо и непланувано. Сякаш просто искаше да се излее на белия лист- без първоначални насоки, идеи, концепции- просто седнах и започнах да изливам всичките си представи за любовта, за силата на духа, страховете ми, основното, в което вярвам- че нищо случайно не е случайно, че всички сме свързани по един съвършено организиран ред, макар всичко това да изглежда като „хаос”. Вярвам,че всичко, абсолютно всичко следва своя ред и той е толкова  хармонично заложен във Вселената, че освен „съвпадение” и „случайност” трудно бихме могли да ги назовем по друг начин. Всъщност убедеността ми е, че душите ни са тези, които предварително знаят хода на всяко събитие в живота ни. Както и хората, които ще ни придружават в житейското ни приключение. Тези, които срещаме, обичаме, които губим, които губят нас- всеки е част от пъзела и се появява точно, когато му дойде времето. Именно душите ни определят като същност- независимо от изпитанията, пред които животът ни изправя. Нито времето, нито мястото имат значение, когато една душа търси друга душа или когато душата иска да изживее своя катарзис, за да се възроди отново! Вярвам също,че на всички ни се случва всичко - в най-подходящия момент. И нищо от това „всичко” не може да бъде определено като „добро” или „лошо”. Просто е необходимо.

Романът „Сегашно незавършено” се състои от три отделни сюжетни линии, във всяка от която основна фигура е различна жена, от различно време и различна житейска ситуация.

Първо се появи Зара - първия ми образ и основна фигура в първия сюжет - „Озарение”.

Нека ви я представя:

Здравейте. Казвам се Зара. На 32 години. С кестенява коса, кафеви очи, висока 168 см, 55 кг. Не съм осъждана, живея в собствена гарсониера в краен квартал на София. Магистър по философия, блогър по призвание.

Обичам да пътувам. Да чета. Да пия капучино в тихи заведения, да наблюдавам света около себе си и да го описвам. В интерес на истината хората харесват моите интерпретации на случващото се около нас.  Казват ми,че умея да „човъркам” в съзнанието им. Не знам дали това е по-скоро положително, но явно всички имаме потребност някой да казва това, което мислим. Получаваме утехата,че не сме единствените нещастници на света. Което само по-себе си е тъжен факт. Но факт.

Като повечето сложни натури, аз също обичам простоватия начин на живот. Излязла съм от илюзорността на понятия като „Животът е купон”,” живей на макс” и други подобни клишета, присъщи за хората, които не понасят живота си. Аз всъщност предпочитам рутината си, пред това да не знам как ще мине деня ми. Ако ми изскочи непредвидена задача- мога да изляза от равновесие за част от секундата. Защото обичам всичко, което ми предстои в деня да е предварително записано в розовия ми бележник с пухчета. Това е един вид контрол над живота ми. Или поне така си мислих аз.

Всъщност дните ми в по-голямата си част текат еднообразно. Но това ми носи сигурността, че „съм хванала живота си здраво в ръце”. Обичам да планувам всяка моя стъпка, всяка среща, всяка задача. Знам в коя чаша ще изпия сутрешното си кафе,с точно половин чаена лъжичка мед,  какво ще облека всеки ден в седмицата, както и точно колко цигари ще изпуша. Броят им е 17. Нито повече, нито по-малко на ден. Броя калориите си. Пия по 2 литра вода. Работя много, мисля много и не се разпилявам в маловажни неща. Апартамента ми винаги е спретнат. Пускам пералня във вторник и събота. Поливам единственото си цвете всяка неделя. Проверявам електронната си поща по 4 пъти на ден. Ставам в 8. Всяка сутрин, независимо дали е делничен или почивен ден. Изпивам кафето си с 2 цигари. След това работя по блога си или по някоя от електронните платформи, за които пиша. Това ми отнема между 6 и 8 часа всеки ден. Не обичам да се разконцентрирам, докато пиша. Всъщност случвало се е да губя представа за времето, правейки го. Но никога обратното. Може би за това нямам много приятели. Нито мъж в живота си. Отдавам го на прекалената ми педантичност. И на самодостатъчността ми. Аз наричам всичко това сигурност. Другите го наричат самота. Не знам кой е прав?“

Втората част „Молитва в неделя” ще ви срещне с персонажа на баба Неделя - една прекрасна жена, която за мен е събирателния образ на непреклонния човешки дух и силен характер, жената, която някои ще определят като светица, други - като грешница. И до ден днешен, когато чета нейната история настръхвам, сякаш изживявам всичко случило й се… Не знам как бих постъпила ако бях в нейните обувки и дали бих направила нейните избори, но именно те я определят като жената, която е. Съвременник на Втората световна война, съпруга на дипломат, баба Неделя е поставена в ситуацията на тогавашната действителност и последици от попадането  на властта в ръцете на Отечествения фронт след преврата на 9-ти септември 1944 г. Тя е изпратена в лагер на смъртта и животът й се преобръща на 360 градуса. В края на житейския си път тя разказва всичко, което е преживяла на внучката си Биляна, разказ, който ще изиграе ключова роля при по-нататъшния  житейски избор на Биляна.

„- Слънцето беше започнало да изгрява, когато се изправих и застанах до прозореца. Отворих го и вдишах сутрешния свеж въздух. Хванах се с две ръце за решетките, които ме разделяха с истинската свобода и се загледах в красивия изгрев. Много изгреви съм виждала в живота си, но този никога няма да го забравя. Беше величествен, озарен от златна светлина. Държах се за решетките и го наблюдавах. И тогава си дадох сметка,че изгревите нямат никакво значение, ако нямаш свободата да им се наслаждаваш. Не исках да умирам, Билянче. Да ме прости Господ, но ми се живееше. Исках да дишам от сутрешния въздух, без да гледам през решетки. Исках да мога да се къпя, да ям и да си лягам, когато искам. Представяш ли си колко дребни неща исках да опитам отново. Исках да прочета някоя книга, исках да изпия един чай, исках да усетя вятъра по кожата си, да помириша цвете.....Когато правиш големите избори в живота си чедо, винаги най-малките неща накланят везната. Мен ме спаси един изгрев.”

„Мъдрост” е последния сюжет в романа. В него основния персонаж е Анелия - едно момиче на 90-те години, което става част от действителността в България по това време.  Тя се влюбва в момче, за което не подозира,че е част от  тогавашните групировки  и се сблъсква със свят, който по всичко личи- не е нейния.  Анелия става свидетел и на лъскавата, и на грозната част от живота на тогавашните „мутри” и това й струва прескъпо. Когато вижда, че нещата не винаги са такива каквито изглеждат и че определения, и квалификации като „правилно” и „неправилно”, „добро” и „лошо” подлежат на тълкувание и най-често то е базирано на предрасъдъците, които обществото наслагва като етикет за морални ценности, и то същото това общество, което не спазва своите представи за същите тия морални ценности, които създава за другите, Анелия е изправена пред своя най-голям житейски избор.  

Всяка от историите е препртка към другата и именно тази "случайност" на съдби, хора и времена, вплетена в мрежата на вечността, показва колко свързани сме всъщност...

 

 


Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)